Откъс „Змията и Дъгата“

Всичко е отрова, всичко е лекарство

На следващата сутрин Марсел ни поздрави с Рашел на входа на хунфура и ни покани в багито. То представляваше малка стаичка, в която можех да докосна стените във всяка посока. Въздухът миришеше на стари вестници, дим от свещи и пръст. Марсел разтвори кепенците на единствения прозорец и сноп кристална светлина падна върху олтара, превръщайки цветните шишенца в брилянти. Той коленичи, като усърдно прокарваше клечка за зъби през бляскавата си челюст. Откъм олтара вдигна бутилка ром към светлината. Подаде ми я с предизвикателен жест. В бутилката имаше семена, клонки и други органични останки. Миризмата беше остра като разлагащ се чесън. В Хаити има една пословица, която предупреждава човек никога да не посяга към отворена бутилка в непознат храм. Аз отпих.

Марсел започна да се смее и се обърна недоверчиво към Рашел:

– Откъде знаеше, че вътре няма нищо?

– Не знаеше – отвърна тя.

Марсел беше смаян.

– Защо този блан не се страхува от мен?

– Защото не го е страх от никой човек – каза равнодушно тя. Аз я погледнах. Макар да беше лъжа, това бе идеалният отговор.

В онзи момент отношенията ми с Марсел Пиер се промениха. Когато си тръгнахме от храма, забелязах нещо, което по-късно се оказаха съставките на истинската зомби отрова, да се суши на простора. Точно преди да стигнем до джипа ни, Марсел каза нещо на Рашел. Тя се обърна неспокойно към мен.

– Иска да се върнеш довечера сам. Казва, че е време да получиш отровата.

Нямаше луна и облаци скриваха звездите. Страховита гръмотевична буря беше раздрала мрачното небе. Сега малко след полунощ, няколко километра на север от Сен Марк, тъмните облаци седяха заплашително на хоризонта.

Бяхме петима – Марсел, аз, помощникът му Жан и две от жените му. Отклонихме се пеша от пътя и тръгнахме по тясна пътечка, която пресичаше ерозирала клисура, криволичейки през крехка растителност. Беше тъмно като в рог. Имаше един фенер, но слабата му светлина не беше от голяма полза. Марсел го носеше отпред, спъваше се и се смееше злокобно, докато отпиваше ром. След него вървеше Матилде, а дългата ѝ бяла рокля се носеше зад нея на дипли. Аз я следвах, а другата жена, Мари, държеше ръката ми. Не ми помогна много, тъй като в мрака тя беше също толкова непохватна като мен и все пак оцених човешкия контакт. Жан беше последен и сякаш имаше нощно виждане. Движеше се бавно и плавно по клисурата с вещи сетива, попивайки всеки звук или движение. През рамото си имаше преметнати лопата и мотика.

Спряхме на една суха могила. Хълмовете наоколо изглеждаха като изящно подреден покров, а въздухът имаше влажен и гнил вкус. Приближаваше дъжд. Поток от светкавици проблесна ненадейно в далечна светлина, която разкри сенките по лицето на Марсел. В тъмните му очила, които носеше и денем, и нощем, видях отраженията на двете жени – Мари в червено и Матилде в бяло, тъмната им кожа блестеше сред белотата на одеждите им. В далечината фаровете на минаващите коли и камиони се плъзгаха по покривите на селцето. Хората там спяха, докато ние бяхме на път да откраднем един от мъртъвците им.

На гроба нямаше знак, само лека издутина в почвата. Жан се измъкна, за да се свърже с довереника си в общността. Ние зачакахме снишени, хванати за ръце. Тишината напрягаше ушите ми. Усетих пристъп на треска и се заборих със спазмите. След двайсет минути Жан се върна задъхан със светнали очи, устните му не нарушиха тишината. Марсел му подаде две цигари и Жан ги понесе към мрака на довереника си. Когато запали кибрита, дръзката светлина за миг огря лицата им.

Лопатата не беше за копаене, а за да се изстърже твърдата почва от гроба. Мотиката я раздробяваше на буци, все по-навътре и по-навътре, а отзад се чуваше приглушеният смях на жените като далечно крякане на гарвани по брега в края на деня. От гроба се носеше силният разпознаваем мирис на влажна почва.

Аз държах фенера и следвах напредъка под тесния сноп светлина. На около метър и половина от мен острието на лопатата разкъсваше килима от тръстика, която очертаваше края на гроба. Отдолу имаше няколко пласта памучен плат, ярките цветове бяха едва избелели. А после чухме и глухото тупване на метала върху дървения ковчег. Жан се спря, за да покрие лицето си с червен плат и да намаже с мехлем всяка открита част от тялото си. Ние последвахме примера му. Марсел пристъпи напред и ни даде да вдишаме гъста отвара, която миришеше на амоняк. Жан внимателно обра останалата пръст около ковчега. Клекна колкото можа по-далеч от гроба, протегна ръка към земята и с мотиката се опита да отдели ковчега от дъното на гроба. Ковчегът се разцепи. Жан се спря и порови още малко с лопатата. Накрая пропълзя в гроба, завърза единия край на ковчега с въже и го издигна от земята.

Беше къс, едва един метър. Жан сцепи една тясна греда в края. На очите ми им бе необходимо известно време, за да се приспособят към цвета на пръстта и смъртта. А после усетих ужаса. Видях малка съсухрена глава, устни, изтеглени над малки жълти зъби, присвити към всички ни очи. Беше дете, малко момиченце, шапчицата ѝ беше непокътната – вкочанена и сиво-кафява. Докато Жан и Марсел внимателно слагаха голям конопен чувал върху ковчега, аз сновях между ковчега и гроба. Зейналата дупка ме привличаше като рана със странно очарование. Матилде стоеше близо до мен, като веднъж ме възпря да не избърша влажното си чело с края на полата ѝ. Бях поразен. В такъв климат телата се разлагат бързо – това дете не е било под земята повече от месец. Жан вдигна ковчега на глава и тръгна надолу по клисурата. Останалите тръгнаха след него. Аз останах последен, следвайки сладострастните движения на бедрата на една развратница.

Никой не ни обърна голямо внимание, докато разтоварвахме ковчега пред бар „Игъл“. Няколко клиенти се наведоха през циментовия парапет, но музиката прикриваше гласовете ни. Жан извади ковчега от багажника на джипа и го понесе към багито на Марсел. Марсел поръча безалкохолни напитки. Аз купих две бутилки ром. Изпих няколко питиета с него и докато си тръгвах, чух Жан да действа с лопатата зад мен, заравяйки ковчега в двора на хунфура. Щеше да остане там, докато не се върнех.

Така се сдобихме с първата и според Марсел най-важната съставка за зомби отровата.

Карах бързо на юг, фаровете ми разкриваха последните пластове на хаитянската нощ. Под стръмните склонове, които достигаха морето близо до Кариус и зората, която приближаваше, пастелното небе просветля и сияйните облаци разкриха големите празнини в небето. Потоци ослепителна светлина се стелеха зад планините. Импулсивно свих към морето. На чистия девствен бряг усетих неустоимо желание да се изкъпя. Свалих дрехите си на плажа над едно рибарско село и нагазих в мразовитата вода. Заедно със зората по водата започнаха да се появяват сенки, играещи отражения на далечните коралови острови, а на юг по плажа към селището блесналите черни тела като на пирати пееха сутрешни песни с кресливи гласове. Студът ми беше приятен. А после усетих топлия бриз да се спуска по земята и да гали бузите ми. Сетих се за нещо, което каза непознатият в „Олофсън“: „Хаити ще те научи, че доброто и лошото са едно и също. Ние никога не ги бъркаме и никога не ги разделяме“.

След три дни Марсел поведе мен и Рашел по неясна пътечка край кирпичена къща, обитавана от самотна старица, към клисура, която разкриваше мрачна местност, осеяна с кактуси и храсти. Жан беше с нас и заедно с един друг помощник носеха метална решетка, платнен чувал, хаван и чукало. Марсел носеше пластмасово куфарче, което се разтваряше по средата. Спряхме, когато стигнахме малка равнина, донякъде засенчвана от огромно насаждение каочу, окаян вид кактуси с разкривени крайници с вид на плевел. Като всичко останало в тази пустош и те бяха остри и бодливи и имаха парлив сок.

Марсел застана на сянка и извади джунджуриите си от куфарчето. Той сложи един пиер тонер, гръмотевичен камък в емайлирана чиния и го заля с магическа отвара. Гръмотевичните камъни са свещени за водунистите, тъй като са създадени от Собо и Шанго – духовете на гръмотевиците и светкавиците. Духовете пращат мълния към земята, тя удря скала, от която се откъсва камък и го захвърля на дъното на долината. Там той трябва да остане една година и един ден, преди хунганът да може да го докосне. Въпреки божествения си произход гръмотевичните камъни не са рядкост в Хаити, западняците ги смятат за остриета на секири от предколумбови времена и приписват произхода им на индианците от племето араваки.

Марсел запали клечка в чинията и отварата избухна в пламъци. Той потопи дясната си ръка вътре и подпали собствената си кожа с алкохола, а после подаде пламъка на всеки от нас, като удряше ставите ни и разтриваше енергично плътта. След това уви лицата ни в сатенени шалове, за да се увери, че няма да вдишаме праха на отровата. Като последна предпазна мярка покри откритите части на телата ни с мазна ароматна емулсия.

По-рано сутринта видях как Жан с лекота провира дебелите си пръсти в ковчега, прокарва ги по тялото на детето и стиска черепа в дланта си като в менгеме. Той се разчупи, отделяйки гнусна и отвратителна миризма. Силно разтреперан, Жан вдигна смачканите останки от импровизирания гроб и внимателно ги постави в буркан. А сега също така съсредоточен и с потънали в масло ръце, той измъкна костите от буркана и ги сложи на земята до решетката. Методично извади останалите съставки от чувала си. Първите две не разпознах – два наскоро убити гущера, един пъстър и един син. После измъкна трупа на голяма жаба, каквато бях виждал заедно с други съставки, защипана на простора; беше трудно да се разпознае така изсъхнала и плоска, но от размера и някои от нещата, които той каза за нея, заключих, че трябва да е Bufo marinus (тръстикова крастава жаба), която обитава американските тропици, среща се често и, без съмнение, е отровна. Увити край краката на жабата, се намираха съсухрените останки на това, което Жан наричаше морска змия, и изглеждаше като някакъв многочетинест червей. Жабата и морският червей явно бяха приготвени по особен начин – жабата е била поставена заедно с червея в затворена кутия за една нощ, преди да я убият. Жан каза, че така жабата се ядосвала и силата на отровата ѝ ставала по-голяма. Имаше логика в това, тъй като тръстиковата жаба има големи жлези на тила, които отделят двайсетина мощни вещества – смес, която се увеличава при опасност или раздразнение.

Растенията бяха по-лесни за разпознаване. Едното беше вид албиция, позната в Хаити като ча-ча, която се отглеждаше за сянка из цялата страна. Другото беше кадифен боб – „сърбящи зрънца“ от рода мукуна, което има изключително неприятни парливи власинки върху шушулката си, които могат да те накарат да се чувстваш сякаш имаш стъклени стружки под кожата си. Жан постави няколко плодчета от двата вида в хаванчето. Не знаех много за химичните свойства на тези видове, но ми стана интересно, че и двете са бобови растения – семейство, което включва много отровни видове. Последните съставки, които извади, бяха две морски риби: едната доста безвредна на вид, а другата – риба балон, която много приличаше на онази, видяна на стената в багито на Марсел.

Вниманието ми бе привлечено от младия помощник, който бе взел метално ренде и стържеше края на човешки пищял, като събираше стърготините в малка чашка. Междувременно Жан сложи наскоро убитите и изсушени животни на решетка и ги пече, докато не си пуснаха мазнината, а после ги постави в хавана. Костите на детето стояха на грила, докато не станаха почти на въглен. А после и тях прибавиха в хавана. Докато всички съставки станат готови, димът от съда бе станал жълт.

Погледнах към Марсел, някак объркан от ролята му. Той въобще не се докосна до отровата или която и да е от съставките. Седеше в мрака и от време на време се провикваше с наставления, умът му беше съсредоточен, а погледът му следеше пътеката и внимаваше за неканени гости. В един момент две деца се приближиха и той скочи, за да ги прогони с обиди и заплахи. И все пак през цялото време, в което бяхме в храсталаците, едно семейство копаеше нивата си на съседния склон и наблюдаваше всяко наше действие. Марсел дори им говореше от време на време, провиквайки се през тясната долина. Сякаш поддържаше илюзията за тайнство, докато бе постоянно изложен на показ и много се гордееше с това. Осъзнах, че именно в това се криеше същността на неясната му роля. Също като магьосниците в Африка всички почтени членове на общността го презираха и все пак търпяха присъствието му, защото беше жизнено необходимо за равновесието на социалния и духовния живот. Бокорът и всичките му привидно зловредни дейности се приемат, защото са до някаква степен неизменно важни.

Но какъв беше Марсел? Бокор, злонамерен магьосник или хунган, доброжелателен свещеник или лечител? Бовоар беше отбелязал колко погрешни са подобни разделения. Разбира се, самият Марсел не беше нито добър, нито лош. Като бокор можеше да служи на тъмните сили, като хунган – на добрите. И като всички нас бе способен да служи и на двете. Водунската религията признава подобна двойственост и дори я институционализира. Ето защо присъствието на Марсел бе от изключително значение. Без неговите духовни напътствия нашите действия имаха противоречивия потенциал да вършат и добро, и зло. В крайна сметка той поемаше цялата отговорност.

Нямаше особено съмнение коя сила бе избрал Марсел. Не той поиска да отидем в гробищата, а аз. Аз поръчах отровата, за която бяха необходими костите. През онази нощ, както и сега сред запустялата земя, където пълзящите растения плетат мрежи над камъните, а листата дишат през нощта и повяхват, щом ги докоснеш – именно Марсел ни предпазваше. Затова той като хунган не се докосваше до отровата. Подобна разрушителна сила трябваше да се подготви от Жан, който не беше нито чирак, нито помощник, а по-скоро физическа подкрепа. Когато Би Би Си и останалите описваха Марсел Пиер като въплъщение на злото, смисълът напълно им беше убягнал.

Тези ми предположения се засилиха още повече, когато Марсел започна да пее. До този момент Жан стриваше съставките в хавана и постоянното тупкане на чукалото съвпадаше с ритъма на песента на Марсел. После младият помощник вдигна два най-обикновени камъка, удари ги един в друг – ето че имахме ударни. След това се присъедини Рашел, защото знаеше всички песни и нежният ѝ глас се извисяваше над другите, потъваше и се издигаше, съблазнявайки ни с красотата си. Цялото тяло на Марсел се стопи в ритъма и сякаш всеки момент можеше да го обладаят. Широката му усмивка, песните му тук, насред направата на тази отрова, и чистата му, неподправена радост ме караха да мисля, че всичко това няма как да е лошо.

Тъкмо когато привършвахме с отровата и Жан пресяваше остатъка от хавана, стана едно доста случайно взаимодействие, което в крайна сметка имаше силно влияние върху Марсел. Казвам случайно, макар че, честно казано, все повече се съмнявах в случайностите, в шанса и съвпаденията. В Хаити сякаш нищо не се случваше така, както трябва, но много малко беше въпрос на шанс.

За всеки случай носех нож на колана си и Марсел ме помоли да му го дам. Ножът беше важен за мен, бях си го купил преди няколко години в горната част на Амазонка при Рио Апуримак в Перу. Казах на Марсел, че това е най-ценната ми вещ и не мога да се разделя с нея, че ми е била дадена след изпълнение на един от най-важните ритуали на моя народ. Това не беше вярно, но импулсът на лъжата ме отведе към един истински разказ, в който бързо забравих за ножа.

Първо се опитах да споделя с него едно ново разбиране за пространството. Говорих за планински долини близо до дома ми в северна Канада, долини, по-големи от цяло Хаити и напълно необитаеми. Описах как се прекосяват равнини, простиращи се до безкрая. Говорих за ниската растителност в тундрата – изобилие от цветове и звуци, от подсвирквания и чуруликания, от ръждиво и червеникаво, пръснати на платното, което се протяга до хоризонта, а там – безкрайни планини, покрити с ледници, хаос от скали и лед в океан от облаци. Обясних, че между тези две крайности – незначителната флора и исполинските планини, няма нищо с човешки бой. Опитах се да накарам Марсел да си представи една земя, където човекът е незначителен. Навярно това бе най-трудното за схващане нещо. После заговорих за температурите – за заледените езера, за влажните дрехи, оставени навън за през нощта, които на следващата сутрин се чупят като пръчки. Описах лова на животни, лосове и елени, говорех за килограмите месо, които даваше всяко. Говорех за вълци и мечки, разказвах митове и легенди, които знаех от старите ловни водачи. А после му разказах за лова на видения. (Ловът на видения е преходен обред при някои северноамерикански племена, който обикновено се предприема от момчета, навлизащи в зрелостта. Обредът се състои от няколко церемонии, ръководени от старейшините, но основното в него е, че младежът остава сам на пост и призовава духовете да му се яви видение, което да му покаже смисъла на живота му и ролята му в общността. – б. пр.)

Обясних как като младеж са ме накарали да изкача най-високия връх в долината, докато един стар индианец от племето гитксан ме чакаше долу. Опитах се да пренеса Марсел през планината, като описвах с най-големи подробности пътя, стръмния сипей и терасите с козите по тях, зашеметяващите скални пластове и вихрените гледки на водопади и скали, смърчови гори и ледници. Накарах го да построи заедно с мен камък по камък скална маркировка. Той ме наблюдаваше, докато седях сам на върха без храна и вода, докато не дойде едно животно – какво точно, никога не бих могъл да кажа. Казах на Марсел, че това животно не идва случайно, а защото съдбата му е да стане защитник на човек – духовен пазител, когото мога да призовавам пет-шест пъти през целия си живот. И така, обясних на Марсел, че си имам своето животно и точно затова не се страхувам от него. Затова и не се страхувах от никой човек.

След като разясних всичко това на Марсел, той видимо се развълнува. По някаква голяма случайност ловът на видения, който бях преживял, изумително наподобяваше на основни черти във водунското посвещение. Хунсис канзо – този, комуто предстои посвещаване – прекарва седмица на уединение, в която преминава през определен начин на хранене и строго установени дейности, всяко от които се съблюдава от старейшините. В края на седмицата посветеният получава духовно име и поема по пътя на лоа – божествения конник. И така, Марсел най-сетне ме разбра. По-късно същия ден Рашел го чула да обяснява на някои от своите хора, че този блан не бил като другите, защото бил посветен. Подходът бил абсурден, обяснил им той, но така действали хората в невъзможната страна Канада.