Откъс „Златното момче“

Автобусът за Муанза тръгва от Аруша в шест сутринта, затова решаваме да не спим. Останалите, отегчени и изморени, вървят бавно по дългия път от нашата къща до града, но аз протягам врат насам-натам и съжалявам, че не е светло, за да мога да виждам.

Никога не съм бил в Аруша. Най-далечните места, до които съм ходил, са училището в селото ни и местата, които обикалям, като паса козите. Знам къде се очаква да стоя – в къщата ни, в сянката на стената, под сенките на дърветата. На сянка и далеч от погледите. Прашният път, водещ към Аруша, не е моето място. Аруша не е моето място. Научих това в деня, когато се опитах да последвам Асу, която отиваше на училище в града. Бях стигнал до предния двор, когато майка ми ме сграбчи за ръката и ме издърпа вътре.

– Дори не си го и помисляй, Хабо! – каза тя. – Не смей дори да си помисляш да ни излагаш и в града.

Тогава я гледах, без да мога дакажа нищо, ужасен от силата в гласа ѝ. С майка ми винаги сме били като двете греди от рамка на врата – неспособни да се доближат или раздалечат, а празнотата между нас е очертанието на липсващия ми баща. Татко си тръгнал веднага след като съм се родил, когато тръгнали слухове, че Разия е родила бяло момче, не хубаво, кафяво дете като трите, родени преди него, а бяло. Бяло като угали в тенджерата, бяло като зъбите в устата, бяло като турист, който не си е на мястото. Защо изглеждам така, след като родителите, братята и сестра ми са тъмно- и топлокафяви? Не знам какво да мисля. Но каквото и да е смятал баща ми, бил е твърдо убеден, щом си е тръгнал и не се е върнал повече.

Бил ли е суеверен? Вярвал ли е и той, както и бабите в селото, че съм зъл дух? Или пък е бил практичен човек? Вярвал ли е, че баща ми е някой бял човек, а не той? И това съм се чудил, въпреки че тази мисъл е позорна. Всъщност се чудя всеки път, когато чуя хората да говорят за американци и европейци – туристите, които идват в Аруша на сафари. Не искам да мисля лошо за майка си, но няма как да преценя, понеже никога не съм виждал бял човек. Когато гледам към небето, съзирам сребърния блясък на самолетите, които ги водят тук, а когато оставя козите да се шляят по-далеч към пътя, виждам облаците прах, вдигнати от квадратните лендроувъри,които ги карат към парковете, но никога не съм виждал самите тях. Може би и те се пазят от слънцето като мен. Може би бих бил нормален някъде другаде.

Никой в семейството ми не може дами каже онова, каквото искам да знам. Чуи ми казва да мълча. Не смея да питам майка или Ензи, а всеки път, когато питам Асу, водим един и същ разговор:

– Как изглеждат те? – питам.

– Ами бели са, Хабо – отговаря тя.

– Бели като мен? – питам.

– Горе-долу – казва тя.

Опитвам се да разбера какво означава „горе-долу“, но все още не съм успял.

– Имат ли жълта коса? – питам.

– Понякога – казва тя.

– Имат ли светли очи? – питам.

– Някои имат – отговаря.

– Очите им блуждаят ли като моите? И те ли имат проблеми със зрението?

– Не знам, Хабо, никога не съм говорила с някого от тях. Някои носят очила…

Това продължава дълго. Но нищо от тези разговори не ми е от полза. Това, което искам да знам, което имам нужда да знам, е: Те като мен ли са? Аз като тях ли съм?

***

Все още е тъмно, когато стигаме покрайнините на Аруша. Вървим през квартали, където мъже стоят извън светлината на уличните лампи, а жени с празни погледи се подпират на касите на отворени врати. Места, където се носи силна миризма на изгоряло олио и урина и трябва да стъпваме внимателно около боклуците и струйките вода по улицата. Радвам се, че минаваме бързо през тези места.

По времето, когато първият лъч на утрото озарява небето, вървим по по-хубави улици, изпълнени с аромата на хора, приготвящи угали, и жени, които пекат царевица на отворени мангали. Тук бетонът на сградите е боядисан, а малките магазинчета са извадили стоката си на улицата, за да я виждат хората – резбовани дървени рамки за легло, мотоциклети, наредени за поправка, малки купчини от използвани гуми. Аз се взирам ли, взирам, но не виждам никого като мен. Вървя с приведена глава, благодарен, че е юли и много хора са облечени в дрехи с дълъг ръкав заради студените нощи на сухия сезон. Иначе бих изпъквал двойно повече. Дори и сега мога да усетя погледите, взиращи се в мен. Свивам се като костенурка и забързвам крачка.

Скоро обаче бързината ми се определя от другите. Въпреки че все още е рано, тротоарите на Аруша стават по-претъпкани, отколкото бих могъл да си представя. Момчета, продаващи слънчеви очила на големи подноси, заобикалят жени, които носят черни найлонови пазарски чанти. Търговци обточват разбитите тротоари, като нареждат за продажба обувки, зеленчуци или музикални дискове. На някои отсечки шевни машини заемат половината тротоар в очакване шивачите да седнат зад тях, на други – мъже разпъват малки сергийки, на които ще продават и поправят мобилни телефони и часовници.

Ензи пита едно момче на такава сергия колко е часът и когато то ни казва, всички забързват крачка. Не искам да се изгубя, затова ги следвам плътно, докато шумът от гласове, говорещи на непознат език, и металният, пукащ звук на отваряща се врата на кола не ме карат да се обърна. И ги виждам – две жени и трима мъже товарят чантите си в дълъг,бял лендроувър, готови да отидат на сафари.

Те са бели хора.

Те не са като мен.

Цветовете на косите им варират от царевична коса до чай с мляко и падат около лицата им на нежни вълни. Никой от тях няма къдрава, жълта коса. Очите им също са с различни цветове –небесносиньо, кафяво. Един от тях дори има моите светли, синкави очи, но на никого очите му не блуждаят насам-натам – дори на този, който носи очила. И кожата им, кожата им не е бяла. Тя е розова или с цвят на яйчена черупка с кафяви петна, или с цвета на вътрешната страна на добре обработена козя кожа, но не е бяла.

В този момент една жена със светла коса и небесносини очи ме вижда и отваря изненадано уста. Тя сепнато казва нещо на мъжа до нея, той също се обръща и ме зяпва. Тогава разбирам със сигурност, че съм изродът, за когото винаги са ме смятали. Странен съм дори и на странниците.

Извръщам поглед от широките им, чужди очи и изненадата им, която ме бележи като различен, и се затичвам да настигна семейството си.