Откъс „Дивашка жътва“

Декември 1957 г.

Седем месеца след като Нелсън Рокфелер открива Музея за примитивно изкуство, Пип, Домбай, Су, Кокай, Уауар и Пакай потапят греблата си в Арафурско море и се понасят бавно и плавно. Потапят и загребват. Потапят и загребват. Обединяват ги сложни семейни връзки и дългогодишната практика, затова греблата им се движат в синхрон.

Издълбаното им кану е широко едва 30 сантиметра и дълбоко 45, клати се и е нестабилно, но въпреки това те гребат, изправени в колона, като балансират върху закалените си разкрачени крака, които никога не са носили обувки. Триметровите им гребла имат тесни къси овални плавници с дълги дръжки, които постепенно се заострят. От върховете на някои висят бели пера от жълтокачулато какаду, които са отличителен белег на добрия ловец на глави. На около три четвърти от греблото, точно на нивото на очите има малка дърворезба с лицето на починал роднина. При всяко потапяне всички гребци виждат лицето върху греблото и си спомнят за смъртта на своя брат, чичо или братовчед. На носа на кануто им има пенис, на който е резбовано обърнато нагоре лице: жив, красиво изваян образ на мъж. Кануто носи неговото име.

В лодките си имат бучки изсушено брашно от сагова палма, увито в бананови листа, двуметрови лъкове, които изстрелват назъбени бамбукови стрели без стабилизиращи пера, дълги копия с множество върхове и брадви от камък и стомана. Камъкът е добит от платата край древните търговски пътища, а стоманата идва от холандските мисионери, които са започнали да прииждат в Асмат през 1952 г. Гребците няма как да запалят огън във влажните блата и реки и затова го носят със себе си: в кърмата на всяко кану тлеят по няколко горещи въглена върху слой от кал. Потапят и загребват. Потапят и загребват. И с всяко движение надолу греблата удрят страните на кануто, сякаш бият барабан. Сърдечен ритъм. Всички те са от село Очанеп и скоро повечето от тях ще умрат.

Ако чувстват някакво безпокойство, не биха го показали. С тях на запад се придвижват сто и осемнайсет други мъже в единайсет канута от съседното село Омадесеп. В някои махали покрай блатата и реките живеят по стотина души, някъде по-малко, другаде повече. Но в Очанеп и Омадесеп има по повече от хиляда души. Те са големи, силни общности с дълбоко вкоренени традиции, разположени на успоредни реки само на няколко километра по права линия една от друга. Мъжете във всяко село воюват, убиват и защитават жените си заедно, а понякога дори ги разменят за по една нощ. Животът им е толкова тясно свързани със селото и жуто, че те са по-скоро един организъм, отколкото група от отделни личности. Но не е правилно да се твърди, че са безстрашни. Асматите живеят в заплетен свят на духове, който се уравновесява чрез сложни церемонии и постоянно взаимно насилие. Никоя смърт не се случва просто така. Дори болестите са причинени от духовете. Всеки обитател на селото може да ги види, да говори с тях. Има духове в ратана, в мангровата растителност, в саговите палми, във водовъртежите, в собствените им пръсти и носове. От едната страна е техният свят, а от другата – този на Сафан, царството на душите и владението на предците отвъд моретата. Световете са еднакво реални, хората направляват болестите и смъртта, като постоянното укротяват и плашат духовете на предците си да не се върнат от отвъд морето, където им е мястото и където не могат да навредят. Духовете често идват през нощта и за да ги държат надалеч, асматите използват черепите на предците си като възглавници.

Канутата на Пип, Домбай, Су, Кокай, Уауар и Пакай и мъжете от Омадесеп са се събрали и се носят над водата почти сякаш са част от нея, толкова естествено, както хората ходят по пътя. Техните лодки, греблата им, украшенията, всичко идва от джунглата. Понякога гребат мълчаливо, понякога запяват, всяка дума е продължителна, бавна и провлачена подобно на погребална песен.

Морска птица приближава.
Как се движиш?
Можеш да ми правиш компания.

– Уо! – крещи Уауар, за да подсили думите, докато шестте гребла барабанят по страните на кануто. – Уо!

Вярваме ти,
всеки ти вярва,
защото живееш в морето.
Откъде идваш?
Ще те следвам.

Шегуват се един с друг. Шегуват се с жените, с които са свързани половината им битки – селата често започват войни заради тях и повечето конфликти са отчасти за да се спечели тяхното предразположение. Въпреки че външен човек трудно би забелязал устията на малките поточета, те виждат всичко. В безкрайната география на зеленото еднообразие, в което няма сезони, нито дъждовни и сухи периоди, те знаят чии са различните насаждения от сагови палми и къде например свършва територията на Очанеп и започва тази на Омадесеп.

Имат богати устни предания, които са научили като момчета, докато са седели на коленете на бащите си в дългите, задимени жута. Като ловци и събирачи те не познават времето в този свят без сезони. Понякога барабанят и пеят цяла нощ, а през по-голямата част от деня спят, друг път заспиват по здрач. Карат канутата си в зависимост от приливите и отливите. Пакай споменава селото Биуар Лаут и всички се сещат как оттам са им откраднали две жени от Очанеп и в замяна те са убили няколко мъже. Това се е случило с техните бащи, братя, зетьове и чичовци. Станало е преди тридесет години, но може да е било и вчера. При преминаването покрай устието на река Джауор всички потръпват, защото това е могъщо място, пълно с духове.

И всички те знаят някакъв вариант на историята на Десоипич и Биуирипич, първите братя на света, които са ги научили как се ловят човешки глави, как да заколят човек и как да използват плътта и черепа му, за да създадат от момчета нови мъже и да не спират жизнения поток на света. Произходът на този асматски мит за сътворението на света е неизвестен, така както не е лесно да се обясни произходът на самото канибалство – сложна тема, която често провокира бурни спорове сред антрополозите. Защо някои култури практикуват нещо, което останалите приемат за едно от основните табута в човешкото общество? Причината и следствието, кокошката или яйцето може и да е трудно да се посочи, но поне в Асмат храната и особено тази, богата на мазнини и протеини, никога не е била изобилна или редовна. Освен крокодила няма други големи животни за ловуване и ядене. Дори дивите свине не са присъщи за Нова Гвинея. Няма градинарство и няма къде да отидеш. Когато първите хора пристигат на острова преди 40 000 години, това е бил краят на света. Село срещу село, асматите се съревновават яростно един с друг за достъпа до саго и риболовни зони. Антропологът Дейвид Ейд смята, че всички асматски войни са в резултат на тази екзистенциална борба. В изследване на канибалството сред стотици традиционни култури антропологът Пеги Рийвс Сандей открива, че сред практикуващите някаква форма на антропофагия при 91% от тях се наблюдава „екологичен стрес“. Дори в най- пиковия си момент броят на убийствата в Асмат не е достатъчен, за да набави големи количества хранителни вещества на цялото население, но вероятно е имал значение за оцеляването на военните водачи и семействата им. Хората създават митове и истории, за да придадат смисъл на живота си и да го обяснят, и повече от хиляда години асматите измислят разкази и ритуали, които надскачат хранителните нужди, осигуряват произход и осмислят действията им. До 50-те години на XX век канибалството на асматите е смятано за резултат от лова на глави и свързаните с него свещени ритуали, а не за основна цел.

С асматското канибалство е свързано едно цялостно разбиране, свят на противоположности, и историята на Десоипич и Биуирипич разкрива тясната връзка между жертвата и извършителя, между Аза и Другия. Записана през 50-те на ХХ век от холандския свещеник Херард Зехвард, тя е единственото подробно описание на ритуалите, свързани с лова на глави и канибалството. Историята подхранва представите ми за смъртта на Майкъл, защото, ако той е убит, то това е станало по начина, описан в разказа за Десоипич и Биуирипич.