Интервю с Карл Хофман, автор на „Дивашка жътва“

Интервюто на Йордан Тодоров, преводач на Дивашка жътва с Карл Хофман, автор на книгата засяга много теми, което е напълно очаквано, когато един срещу друг застанат двама журналисти. Част от него беше публикувано в августовско-септемврийския брой на InGlobo за 2016 г., а тук е от-до, без каквито и да било съкращения.

Дивашка жътва изглежда доста по-различна от останалите ви книги. Как решихте да я напишете?

Книгата наистина е различна, но появата й е закономерна по много причини. През 80-те баща ми живееше в Джакарта, Индонезия в продължение на почти четири години и пътуваше нашир и надлъж из страната. Беше ходил в някогашната област Ириян Джая (днешна Западна Папуа – б.а.), не където живеят асматите, а в долината Балием, където Майкъл Рокфелер първоначално отива, за да работи по документалния филм на Робърт Гарднър Dead Birds. Баща ми беше изумен от видяното и ми разказваше всевъзможни истории за Ириян Джая, но също така ми даде книгата Where the Spirits Dwell: An Odyssey in the Jungle of New Guinea на Тобаяс Шнийбаум, за която говоря доста в Дивашка жътва. Шнийбаум е забележителен, луд човек и превъзходен писател и Where the Spirits Dwell е наистина завладяваща книга. Шнийбаум също така е открит гей и първият човек, който пише за хомосексуализма сред асматите или по-скоро за тяхната пансексуалност. Така че Шнийбаум, заради своята сексуална ориентация, вижда Асмат по много различен начин и се сближава с асматската култура по начин, по който никой не е правил това преди. Неколцината изследователи преди Шнийбаум са предимно мисионери, изпратени там от църквата, които са абсолютно откъснати от всичко това. Така че аз бях запознат с книгата на Шнийбаум още преди десетилетия, когато бях на двадесет и няколко. Като пътешественик също така знаех за изчезването на Майкъл Рокфелер. Бях гледал филма Dead Birds върху който той работи и бях очарован от всичко, свързано с Нова Гвинея.

Кога започнахте да пътувате?

Започнах да пътувам на същата възраст, на която и Майкъл Рокфелер. Бях 23-годишен, току-що завършил колежа. Пътувах до различни откачени места и винаги съм се страхувал, че няма да се върна вкъщи. Изглеждаше ми невъзможно, че ще замина за Асмат, ще се скитам там два месеца и после ще се върна вкъщи. Просто ще се кача на самолета и бум – ще се изтърся в Америка. Това беше трудно за вярване. Първата ми книга Hunting Warbirds: The Obsessive Quest for the Lost Aircraft of World War II беше за хора, които издирват и реставрират самолети от Втората световна война. Заминах с едни типове за далечния север на Гренландия в търсене на един американски бомбардировач B-29 Superfortress. Храната ни свърши и вятърът духаше с 80 км/ч. Мястото беше страховито и си мислех – “Боже, ами ако умра тук?” Никога не съм искал да умра на някое от местата, на които съм бил. Обичам да пътувам, но искам да се върна вкъщи. И мисълта, че Майкъл Рокфелер е отишъл някъде и не се е върнал, за мен е поразяваща. Така че историята му беше в мен доста дълго време. Един ден търсех тема за новата си книга, нещо по-историческо и по близко до журналистиката. Не просто книга за пътешествия, каквито бях писал преди, а нещо по-значимо. Така започнах да проучвам историята на Майкъл и в един момент осъзнах, че в интернет човек може да прочете стотици версии за това какво се е случило с него.

Страхувахте ли се, че няма да получите необходимия достъп, когато решихте да разкажете историята на Майкъл Рокфелер?

Знаех, че съществуват официални доклади, които описваха нападението на Макс Лапре, холандският инспектор, който поема контрола над Асмат през 1956 г. При него са убити петима жители на селото Очанеп и това по-късно довежда до убийството на Майкъл Рокфелер. Реших, че ако съществуват правителствени доклади, то в тях има имена, но не открих никакви такива. Затова реших, че в този случай има нещо. В същото време си мислех, че са минали петдесет години и е невероятно, че този случай е все така обвит в мистерия. Разбира се, не бях сигурен, че фамилията Рокфелер ще ми помогне, а и Асмат е доста откачено, мистериозно и непроницаемо място. Много хора са убедени, че там нещата просто изчезват. Но аз знаех, че човек може да напише книга от всяко кътче по света – просто отиваш там, въоръжен с търпение, задаваш въпроси и опознаваш хората. Така че, да, страхувах се, че няма да получа необходимия достъп, но шестото ми чувство ми подсказваше, че има много истории, които никой не се беше постарал да разкаже.

Работили сте с доста непубликувани преди това документи от холандските архиви. Как успяхте да се сдобиете с тях?

С помощта на рисърчъра Ерик Тийсен, с когото се запознах в един хостел в Богота, Колумбия. Срещнах го докато работех по книгата си Lunatic Express. Ерик беше 21-годишен холандец, който обикаляше из Южна Америка. Пихме бира една вечер и после поддържахме връзка чрез Facebook. После, когато той се връщаше обратно в Холандия след година скитане по света минаваше през Вашингтон и ме попита дали може да прекара няколко дни с мен. Така остана да спи на дивана вкъщи в следващите няколко нощи. Когато започнах да работя по Дивашка жътва нямах много пари и търсех някой млад холандски рисърчър, който не взима скъпо. Попитах Ерик дали познава такъв човек, на което той отговори “Какво ще кажеш за мен?” По онова време Ерик пишеше дипломна работа за колониализма в Холандска Гвиана така че вече беше запознат с архивите и знаеше от какво се нуждая. Проучването на архивите беше дълъг процес и едно от най-интересните неща в работата по Дивашка жътва. Аз имах книгата на Милт Маклин The Search for Michael Rockefeller (1974), в която има доста откъслечна информация, както и някои имена и дати. Затова си казах – нека се заровим в холандските архиви и открием каквото можем там. Проучването ставаше паралелно с писането на книгата и отне година и половина. И дори когато я завършвах, Ерик продължаваше да намира малки парчета информация. Беше доста дълъг процес…

Споменахте Милт Маклин-може би не е случайно, че именно той се е заел да разгадае мистериозното изчезване на Майкъл Рокфелер. Все пак Маклин е авторът, въвел израза “Бермудски триъгълник”…

Наистина ли?!? Не знаех за това, но не съм изненадан…

Книгата на Маклин е използвана като основа за едноименния документален филм The Search for Michael Rockefeller на режисьора Фрейзър Хестън. Предполагам сте го гледали?

Да…

Филмът завършва с кадри, заснети от Маклин в Асмат през 1969 г., които показват гол мъж със светла кожа в кану, който гребе заедно с група чернокожи ловци на глави. Хестън спекулира, че това може да е Майкъл Рокфелер, който може би е останал да живее с асматите, каквато е една от многото теории за мистериозното му изчезване. Какъв е коментарът ви?

Не знам… Може би аз съм преродения Христос. (смее се) В това няма никаква логика. Дори самата идея за бял човек в асматско кану е абсурдна. Това е толкова малко вероятно да се случи, колкото аз да бъда отвлечен от извънземни. И именно това е разликата между моята книга и всичко останало, писано по случая преди нея – аз не съм ловец на извънземни. Аз съм репортер и писател и не се връзвам на откачени слухове. Фрейзър Хестън просто е следвал книгата на Маклин без да си мръдне пръста да разбере нещо повече. На мен въпросният “мъж със светла кожа” не ми изглежда кой знае колко по-бял от останалите в кануто. Ако сте били в Асмат ще знаете, че там има руси хора. Има руси, зеленооки папуаси. При това доста. В Асмат има албиноси и хората не са с един цвят на кожата. Така че на тези стари, надраскани кадри, заснети от Маклин не виждам никой, който да ми прилича на Майкъл.

Значи Маклин преследва сензационната страна на историята?

Никога не съм разговарял с Маклин така че не мога да кажа. Не мога да съдя мотивите му. Той започва да работи по книгата през 1969 г., което е доста отдавна. Целият му подход обаче е доста расистки. Не казвам, че самият Маклин е расист, но това е начинът, по който хората виждат света по онова време. Когато започва да пише книгата си, Маклин не е 21-годишен младеж, който току-що е завършил антропология, а мъж на средна възраст. Той стига до Папуа Нова Гвинея, но никога не отива в Асмат. Накрая Маклин намира отец Корнелиус ван Кесел, който ръководи мисията на Ордена на Светото сърце в Агац през 1961 г. Ван Кесел е последният човек, който вижда Майкъл Рокфелер жив и разказва за това на Маклин. Но всичко друго в книгата е просто лутане – Маклин търси Майкъл Рокфелер на островите Тробрианд, които са на 1600 километра от Асмат. В книгата на Маклин няма проучване на историческите факти и той не се опитва да разбере асматската култура. Той описва убийството на Майкъл Рокфелер с думи като “отмъщение” и “разплата”, което звучи доста опростено. Но Маклин е рожба на своето време. Не е интелектуалец, а по-скоро ентусиазиран мачо, който издава приключенско списание за мъже.

Дивашка жътва е отчасти осъществена с помощта на краудфъндинг кампания. Смятате ли, че това е алтернатива за авторите на документална литература при осъществяването на проектите им?

Започнах да работя по книгата през 2012 г., когато пътувах за пръв път до Асмат. След като платих на преводачите и прекарах месеци в Асмат реших, че трябва да направя още едно пътуване до там, но вече бях изхарчил аванса от издателството и се нуждаех от още малко средства. Така че създадох кампания в сайта Kickstarter, с която събрах $24 хил. Това беше капка в морето, защото написването на Дивашка жътва струва стотици хиляди долари. Но да отговоря на въпроса ви – не, не смятам, че краудфъндингът ще замени традиционния издател. Нито пък вярвам, че самиздатът ще стори това.

Откъде идва заглавието Дивашка жътва?

Един ден просто обсъждахме различни идеи с приятели, като се опитвахме да намерим такова, което е смислено, без да е сензационно. Така ми хрумна Дивашка жътва, което е част от Любовен сонет XI на чилийския поет Пабло Неруда. I hunger for your sleek laugh, your hands the color of a savage harvest, hunger for the pale stones of your fingernails, I want to eat your skin like a whole almond.

В едно интервю казвате, че “писането на книга е опит да разбереш” и говорите за този процес и в Дивашка жътва. Какво е нещото, освен мистерията около изчезването на Майкъл Рокфелер, което вие лично се опитвахте да разберете докато пишехте книгата?

Мисля, че това, което прави Дивашка жътва специална за мен е, че в крайна сметка, за да разбера какво се е случило с Майкъл, трябваше да проумея асматската култура. Това беше единственият начин. В книгата ми Майкъл Рокфелер е доста едноизмерен персонаж, почти като сянка е. Истинските герои са асматите. Така че за мен това беше упражнение, опит да разбера тези много различни от нас хора. Аз също съм част от разказа с моята дългогодишна обсесия по племенните народи, живеещи в далечни земи и техните свещени светове и книгата ми е опит да разбера малко по-добре какво ме привлича в тях.

В Дивашка жътва споменавате писателят Арабски пясъци на Уилфред Тесиджър и Седем стълба на мъдростта на Т. Е. Лорънс като книги, подтикнали ви да се занимавате с писане. Кои други автори повлияха върху това ваше решение?

О, те са толкова много! Още в самото начало четях доста документална литература от автори, които не са толкова популярни днес. Като например Алън Мурхед и Джон МакФий. Харесвам Ришард Капушчински и го цитирам в началото на Дивашка жътва – “Всяка среща с Другия е енигма, неизвестна величина – бих казал дори мистерия.” Харесвам също така Алфред Казин и Малкълм Коули, които са писатели, работили през 30-те и 40-те години на миналия век. Също Джордж Оруел, но не 1984, а Почит към Каталония и На дъното в Париж и Лондон. Всички тези автори ми бяха препоръчани от баща ми. Харесвам също така художествена литература. Като книгите на Артър Рансъм, който вече не е толкова четен. Също така произведенията на Александър Дюма. Обичам книги със силна история, без значение дали са документални или художествени и четенето винаги е било едно от най-големите ми вдъхновения. Баща ми също оказа голямо влияние. Той беше журналист в продължение на много години и адски много държеше на простото документално писане. Беше невероятен писател, читател и редактор и ме насърчаваше активно. Джейк беше много, много умен и много странен, интересен човек. И само да бъдеш около него беше адски вдъхновяващо. Почина през 2010 г.

Докато пишете Дивашка жътва правите опит да се свържете с Мери, близначката на Майкъл Рокфелер, но тя отказва да ви съдейства. Също така твърдите, че след като излиза книгата, фамилията Рокфелер най-после започва да откликва. Какво точно имате предвид?

Шоуто CBS Sunday Morning направи репортаж за книгата, когато тя излезе и успя да изправи Мери пред камерите. Това е единственият път през всички тези години, когато тя се съгласи да стори това. Тя даде две публични изявления по повод книгата ми – едно по CBS Sunday Morning и друго в радиопредаване, чийто водещ познава. Но Мери Рокфелер наистина не каза нищо. По CBS тя каза – “Предпочитаме да мислим и говорим за това как е живял Майкъл, а не как е умрял”, което е типична за фамилията Рокфелер заучена фраза. Тя отказа да дискутира проблема или книгата ми. В радиопредаването тя призна, че холандското правителство наистина е укривало информация, свързана с издирването на Майкъл от семейството му. Но само това и нищо повече. Фамилията Рокфелер продължава да твърди, че няма доказателства, които противоречат на версията, че той се е удавил, както и че всичко останало са просто сензационни слухове.

Южноафриканският антрополог Лайъл Уотсън твърди, че е виждал черепа на Майкъл Рокфелер през 1972 г., докато пътува из Асмат. Какво мислите за това твърдение?

Асмат е осеян с черепи и кости. Но след времето, прекарано там и след разговорите ми с местните смятам, че черепът със сигурност вече не е там. Асматите се отървават от него малко след смъртта на Майкъл. Възможно ли е да е престоял там в продължение на 10-12 години, до момента, в който Уотсън твърди, че го е видял? Не знам. Братята Лорн и Лоурънс Блеър, които заснемат Ring of Fire: An Indonesian Odyssey, документалната поредица на телевизия PBS, са доста надежден източник. Лорн прекарва доста време в селото Очанеп през 1971 г. Той казва, че местните говорят за това как са убили и изяли Майкъл, но не споменава нищо за черепа му. За мен отговорът на този въпрос се крие в асматската култура. И той не зависи от това какво ние си мислим, че се е случило, а дали разказите пасват на асматските традиции. Холандският свещеник Антон ван де Ваув описва гражданската война между асматските села Очанеп и Пириен в докладите си и разговаря с местните, които казват, че са се отървали от черепа на Майкъл Рокфелер. В това има логика. Нещата пасват. Не те карат да си мислиш, че има нещо странно. Но когато някой твърди, че е виждал черепа през 1972 г. въпреки изброените вече факти, това вече е доста странно, в него няма никаква логика.

Изчезването на Майкъл Рокфелер става в момент, в който геополитическата ситуация в Югозападния Пасифик е изключително напрегната. ООН се опитва да предаде Холандска Нова Гвинея на Индонезия, а Нидерландия да я задържи и за целта се нуждае от подкрепата на САЩ. Интересно е как различните страни по онова време реагират на изчезването на Майкъл Рокфелер. Например съветската преса внушава, че привилегированият живот на Майкъл Рокфелер са предопределили съдбата му…

Ха-ха-ха! (смее се) Това трябва да е марксистко-ленинистката трактовка на случилото се, нали? Не съм изненадан. Вижте, Майкъл Рокфелер никога нямаше да замине за Асмат, ако не беше Майкъл Рокфелер. Той е имал средствата и ресурсите да отиде на изключително отдалечено място и то не, за да скита наоколо с раница на гръб. Към него е прикрепен Рене Васинг – 34-годишен антрополог от холандското Министерство по въпросите на коренното население в Нова Гвинея. Майкъл има ресурсите да купи катамаран, да го снабди с извънбордов двигател и да прекара месеци пътувайки из Асмат, купувайки предмети от местните. И той не плаща много за тях. Похарчва около $7,000, което не са чак толкова много пари. Това е като да отидете в Асмат днес и да пръснете $55,000. Но кой има толкова пари днес? Където и да отиде, Майкъл е подкрепян от холандското правителство. И ако аз или вие отидем там, ще трябва да импровизираме през цялото време, да разчитаме на контактите, които завързваме с местните, на приятелствата. Истината е, че инцидентът с Майкъл никога нямаше да се случи, ако той беше придружаван от местни гребци. Катамаранът нямаше да се преобърне в морето и всеки контакт с асматите щеше да мине безпроблемно. Той става жертва на хората от Очанеп само защото е бил сам, уязвим и изтощен.

Питър Хейстингс, австралийски репортер, който работи за в. South Pacific Post и който по начало е критично настроен към колониалната политика на Нидерландия в Нова Гвинея твърди, че Майкъл Рокфелер е не особено интелигентен и срам за фамилията Рокфелер, както и че за баща му Нелсън Рокфелер, комуто предстои преизбиране като губернатор на Ню Йорк, е удобно да го изпъди от страната. Нещо повече, Хейстингс твърди, че ролята на скърбящия баща е добре дошла за Нелсън Рокфелер и неговия рейтинг. Какво мислите за това?

В тези твърдения няма никаква истина. Майкъл Рокфелер е бил изключително обаятелна особа. Виждал съм дневниците и рисунките му. Той е бил много умен, образован и чувствителен млад човек. И въпреки, че Нелсън Рокфелер е толкова студен, смъртта на сина му разтърсва фамилията из основи. Това е ужасно нещо – да изгубят сина си по такъв начин. Майкъл е обожаван от семейството си, така че твърденията на Хейстингс са пълни глупости.

Когато пишете за визитата на Нелсън Рокфелер в Асмат след изчезването на Майкъл пишете, че той е облечен така “сякаш е в кънтри клуб – с бяла тениска с триъгълно деколте, бели шорти, бели чорапи и бели обувки от еленова кожа.” В това описание се усеща известна ирония, така ли е…

Словесният шарж, който правя на Нелсън Рокфелер се допълва от описанието на Асмат, което Елиът Елисъфън прави след обиколка със самолет, в търсене на Майкъл. Когато лети над Асмат, Елисъфън говори за “огромни манти (вид скатова хрущялна риба, която достига девет метра на дължина и тегло от 1350 килограма – б. а.), акули чук, змии, морски свине (морски бозайник, подобен на делфин – б. а.) и хиляди птици” и казва, че дори Майкъл да е доплувал до брега “калта е ужасно трудна за прекосяване” и “ако човек падне в калта, не може да се изправи без чужда помощ”. Това са ужасни глупости Асматите са се въргаляли, живели, играли и чукали в калта в продължение на четиридесет хиляди години. Думите на Елисъфън изразяват страха на западняка от една далечна вселена. Така че това, което казвам за Нелсън Рокфелер е, че той, подобно на повечето западняци отива неподготвен в Асмат. И тук не става въпрос за дрехите или обувките, които носи, а за подхода му. Хората постоянно ме питат – “Не те ли беше страх да отидеш там?” и “Как оцеля?”. Истината е, че няма от какво да се страхувате в Асмат. Там просто е много кално и няма чак толкова много удобства от цивилизацията.

Поддържате ли връзка с Вилем, Аматес, Кокай и останалите местни, които ви помагаха по време на престоя ви в Асмат?

Не съм се чувал с тях откакто си тръгнах оттам. Прекарах един цял ден да уча Аматес как да използва имейл и дори му дадох пари, за да може да ходи в единственото интернет-кафе в Агац – най-големия град в Асмат. И всичко това напразно. Защото след това никога повече не ми се обади. Но той нямаше много пари, така че… Всички пари, които асматите имат отиват за изхранване на семействата им. Те не ходят в интернет-кафета макар, че не е скъпо. Не съм се връщал в Асмат след завършването на книгата, което е тъжно. Бих искал да се върна там някой ден. Всъщност, в момента се опитвам да направя документален филм по книгата.

Нека поговорим за писането. Историята на изчезването на Майкъл Рокфелер е изключително комплексна. Как решихте какво точно от нея да включите в Дивашка жътва?

Историята диктуваше структурата. Това е нещо, с което като писател се боря през цялото време. В случая с Дивашка жътва имаше неща, които трябваше да бъдат поднесени в определена последователност, в противен случай нямаше да има никакъв смисъл в тях. Като например описанието на ритуала по разчленяването и приготвянето на човешкото месо, което холандският свещеник Херард Зехвард публикува в списание Америкън Антрополъджист през 1959 г. и който е единственият и най-достоверен източник, описващ асматския ритуал на свещения канибализъм. Книгата започва с твърдението, че ако асматите са убили Майкъл, те са сторили това, следвайки описанието на отец Зехвард, но не можех да реша къде да сложа това описание. Ако следваме хронологията на историята, убийството на Майкъл трябва да бъде описано в последната четвъртина на книгата. Но въпросната сцена не стоеше добре там, защото имаше много други важни неща, които се случваха паралелно с това. Ето защо моят редактор реши, че описанието на убийството, разчленяването и изяждането на Майкъл трябва да е в началото на книгата. Така можех да си позволя да бъда малко по-подробен, казвайки – “Ето така си представям, че се е случило.” Дивашка жътва е документална книга, но си позволих да опиша малко по-художествено канибалския ритуал, разчитайки на въображението си. Също така асматската култура с нейните особености и канибализма в частност също трябваше да бъдат описани в началото. Така, когато Майкъл, образно казано, най-накрая излиза на сцената, читателят знае къде е попаднал той. И на последно, но не по значение място, в историята присъствам и аз самия, със моето “пътуване” из асматската действителност и единственият начин да я разкажа за това беше да “скачам” между настоящето и миналото.

Беше ли трудно да движите няколко сюжетни линии на историята?

Не особено. Трудно беше само в самото начало. В един момент, докато пишех, стигнах до точка, в която осъзнах, че не разбирам асматската култура и лова на глави. Ето защо трябваше да се върна обратно в Асмат след като съм понаучил езика, сам и без да разчитам на преводачи. След връщането си в Америка напредъкът беше повече от осезаем. Седнах и написах 34 хил. думи за 17 дни. Думите просто се лееха.

Следвате ли определен график, когато пишете?

Пиша от 9 до 5 всеки ден, по 1000 думи на ден, 5000 на седмица, 20000 на месец. Никога не съм вярвал в писателския блокаж. Аз пиша документални книги – просто сядам и свършвам работата за деня.

Има ли аспект на писането, който не харесвате?

Не. Чувствам се невероятен късметлия, че се занимавам с писане и че поне досега, да чукна на дърво, се издържам с това. Няма нищо друго на този свят, което искам да правя. Би било добре, ако мога да печеля повече с книгите си, но на кого му пука за парите в крайна сметка? Парите не могат да купят нещата, които съм видял и преживял.

Пренаписвате ли вече написаното?

Пиша и пренаписвам постоянно. Всеки ден прочитам това, което съм написал предишния и правя поправки. И когато дам написаното на приятели, те винаги ми дават ценни съвети. Агентът ми Джо Регал е наистина важен, защото той е добър читател и редактира всичко, което напиша.

Нека се върнем обратно към Майкъл Рокфелер. Историята на мистериозното му изчезване е разказвана многократно в книги, статии и документални филми, поставяна е дори на Бродуей. Вие обаче сте първият, който пише за случилото се през призмата на политиката по онова време. Как решихте да погледнете на историята именно от този ъгъл?

Всичко беше много очевидно. В момента, в който видях каблограмите на Йозеф Лунс, министъра на външните работи на Нидерландия, в които се казваше, че изчезването на Майкъл е най-доброто нещо, което може да се случи на страната в светлината на холандските предложения в ООН, нещата ми станаха ясни. Нищо не съм измислял – холандците говорят за политика, когато Майкъл изчезва, не аз. Проблемът е, че никой от хората, занимавали се със случая не се беше заровил в документите така, както сторих аз.

Може би защото голяма част от тях са на нидерландски…

Когато Милт Маклин пише книгата си, случаят все още е твърде пресен и документите вероятно не са достъпни. Франк Монте, австралийски частен детектив, твърди в мемоарите си The Spying Game, че Нелсън Рокфелер е накарал хората си да унищожат всички документи. Това очевидно са глупости, защото документите са си там, в архива. Монте просто си измисля. Допускам, че в началото хората са се колебаели да говорят, което е разбираемо. В момента, в който започнах да пиша Дивашка жътва, случаят Майкъл Рокфелер вече нямаше никакво значение за холандското правителство и църква. Разкритията ми не можеха да навредят на никой. Аз дори се надявах, че фамилията Рокфелер ще проговори, но те не пожелаха. Един мой колега, американският журналист Тим Сон засне документален филм за телевизията Outside. Тим отиде в Асмат и попита местните за Майкъл и това беше голяма грешка. Ако аз бях сторил същото, щях да свърша като всеки друг – в задънена улица. Вместо това аз започнах с проучване на архивите, което ми помогна да отделя фактите от измислиците и ми послужи като карта, по която се ориентирах в историята.

Когато човек чете Дивашка жътва остава с впечатлението, че дори днес, след всички тези години, асматите се страхуват да говорят за изчезването на Майкъл Рокфелер. Защо?

Меланезийската култура поначало е доста потайна. Асматите се страхуват от индонезийското правителство, от американското правителство, от американската армия, от фамилията Рокфелер, от християнския Бог, от техните духове. Те се страхуват от всичко. Ето защо финалната сцена на книгата е толкова важна за мен. Западните хора живеят в ужасно секуларен свят. Почувствах това след като преди броени дни се завърнах в Америка, след пет месеца в Бали. Но асматският светоглед е много по-различен от нашия и когато възрастният мъж в края на книгата ми казва – “Ако хората ви питат, не отговаряйте. Не говорете с тях, защото тази история е само за вас. Ако им я разкажете, ще умрете”, той наистина вярва в това.

Предметите, които Майкъл Рокфелер събира в Асмат са изложени в специална секция към Музея на изкуството „Метрополитън“ в Ню Йорк, кръстена на него. Предполагам сте били там?

Разбира се. Много пъти и обожавам това място.

Какво е усещането да се разхождате сред всички тези експонати?

Чувство на изумление! Мога да усетя силата на статуите. Има някои артефакти, които са изработени от майстори от Омадесеп – селото, което първо започва войната с Очанеп, чиято жертва пада Майкъл. Това е просто изумително!

В Дивашка жътва пишете: “През 2012 г. музеят „Метрополитън“ приема шест милиона посетители при препоръчително дарение за вход от 25 долара. Ако обикновеният посетител дава 15 долара, то музеят е спечелил 90 милиона долара само от входни такси, докато внукът на Чинасапич, човека, когото Майкъл смята за един от най-добрите творци в цял Асмат и изработва чудесното кану, което е една от забележителностите в музея, мете пода на асматския музей в Агац бос.” Прави ли фамилията Рокфелер нещо за Асмат през годините?

Краткият отговор е не. Няма директни усилия в тази посока. През 1973 г. Тобаяс Шнийбаум получава грант от Рокфелер за работата си върху Асматския музей на културата и прогреса в Агац. По онова време съществува само колекция от предмети, събрани от холандските мисионери. Шнийбаум е този, който каталогизира всички артефакти и ги превръща във функциониращия музей, който можете да видите днес.

Някога мислили ли сте какво щеше да стане с Майкъл Рокфелер, ако беше жив днес?

Може би щеше да се върне в Асмат и да стане пожизнен спомосъществувател и приятел. Кой знае? Може би просто щеше да продава недвижими имоти в Манхатън, като повечето хора от фамилията. Нямам идея…